Поспри, човече!

Поспри, човече, тоя бяг неспирен –
във търсене на истини, които да са вечни.
Поспри и чуй кръвта, която блъска в слепоочията
и пълни тялото с надежди –
сега кипи, а после ще се уталожи;
светът ще придобие други очертания,
а ти ще кажеш – „Свърши се, отиде си...“
И ще се слегнеш равен със земята,
загубил туй, което никога си нямал.

Не спреш ли – обезверен, обезчестен, препънат –
ще обвиняваш другите (или пък себе си)
в провал, предателство, безчувственост...
Поспри се и запитай – не лъже ли кръвта,
нима във нея си се скрил и плаваш?,
във водовъртеж от мимолетности...
Едно захвърлил – нарамил после друго –
къде ги мъкнеш извоювания смисъл и причини?
Защо са ти надежди, спомени и вери?
Успя ли да намериш себе си сред тях?