Умисъл
Заобиколен съм отвред – с имена –
и няма сякаш във мене поезия –
какви са тези днес времена –
лишени дори от амнезия.
Защо не мога да се изгубя –
не съм вървял по всички пътеки!
Не се и опитвам пак да се влюбя –
(какво да римувам с „пътеки“?)
Как ли замлъкнах – сякаш забравих
какво да говоря – без длани и дъх?
Накъде ли без теб се отправих –
вече обрасъл съм целия в мъх.
Не търся спасение, няма го в мен –
потъна ми корабът, междузвезден.
Не съм затворен, но сякаш – във плен –
мълча като пън, почти безболезнен.
Нали бях поет, нали откривател?!
Искам да викам, но гласът не е мой –
Къде го изгубих, онзи наивен мечтател –
Нима свири тръбата мълчание – и отбой?
Не се претворявам, не – забравил съм думите –
не ме и боли – кръвта си не чувам.
Господ, неведом – отпусна си чумите,
а аз и за лек даже не струвам.
Текат параграфите – като по ствола на свещ –
и се сбират в бляскава локвичка,
и ще изсъхне тогава пулсът горещ –
ще се стопят ли крилете на моята птичка?