ЧЕРТИЧКАТА

Две вечни дати - раждане и смърт,
а посред тях - животът ти единствен.
Последен ли си бил или пък пръв,
записано е само със една чертичка...

И блъскаш се сред тези две стени
и няма изход - трябва да живееш.
А страх кръвта ти силна ледени,
че трябва със земята да се слееш...

Чертичката - летеж или пък ров
и вечния въпрос на Хамлет Датски.
Съдбовно времето подобно зов
засипва те със своите загадки...

И ти вървиш. И в този лабиринт
те води нишката на Ариадна.
Чудовището зло ще победиш,
но кой на твоя подвиг ще се радва...

Чертичката - единствено твой миг
като прозрение - като въздишка.
Дали ще бъдеш стон или пък вик
във този свят - едно безкрайно нищо...

В КОНВЕЙРА НА ЖИВОТА ТВОЯ ПЪТ Е ЯСЕН
И САМ НЕ ЗНЕШ В НОЩИТЕ ЗАЩО
опъваш нервните влакна и с тях
стрели изпращаш срещу вятъра ...
Или пък може би очакваш
че една поне
от всичките
ще преодолее
с и л а т а ...

НЕ ЗНЕШ КОЛКО ВРЕМЕ ТИ ОСТАВА
до подвига и до смъртта.
На празни думи и на пълен джоб
за миг дори не хващай вяра.
С изстрадалите свои часове
към подвига със любовта
пътувай...

ОТХВЪРЛЯМЕ ПРОТЕГНАТИ РЪЦЕ
и бягаме стремглаво от усмивки,
а после дълго зъзнемв шепите си свити
проклинайки духа си -
уморен и хладен ...

Будилникa НА СВОЙТА СЪВЕСТ
навивай всяка нощ и нека
да бъде той добрия съдник,
когато правиш свойта равносметка.
И от звъна му да се будиш сутрин
и този звън в деня ти да отеква.

ИЗГУБИХА СЕ ОСТРИТЕ СТРЕЛКИ
на циферблата остарял от работа,
но продължава свойто "тик"
и "так" пружината навита до забрава.
Тъй старостта погубва тялото без жал,
но продължава своя ход сърцето ...

МИРИШЕ НА ЖИВОТ ЗЕМЯТА,
а хиляди са смъртите във нея...
Велико тайнство е да можеш
живота в стихове да продължаваш ...

С НАДЕЖДАТА, ЧЕ ВЕЧНО ЩЕ ТЕ ИМА
ти своя образ в дните си вдълбаваш,
ала река е времето и върху водата
не образ, а дори и сянка не остава ...

И ВМЕСТО ПЪТ ДА ПОСТРОИШ ОТ КАМЪНИТЕ ОСТРИ
които къртиш от скалата твърда,
с ръце червени от упорство и от болка,
ти ги захвърляш по минаващите с гняв,
за да те помнят. Защото, казваш,
само злото се
запомня ...

В ЗАСТИНАЛАТА СТЪПКА НА ЧОВЕКА ДРЕВЕН,
която на скалата ти съгледа,
крака си заедно с обувките премери
(но колко малък беше той във нея)
И мислиш си - каква огромна
ще бъде твоята сегашна стъпка,
за тези, дето в бъдното ще дойдат ...

КАТО ЧЕРУПКА Е НЕБЕТО ОКОЛО ЗЕМЯТА
а ядката напряга всички сили
желае тя да бъде посадена
и нейните филизи със зелено буйство
живота да разселят из Вселената...
Но жилавото острие на червея безумник
към ядката пътува ...

СПАСЕНИЕ

За нервите си тръсиш ти спокоен кът
и лек за неспокойната душа,
че този свят те измори до смърт,
а нищичко да свършиш не можа.

Живота си да промениш желаеш ти -
далеч от шум, от празна суета,
край тебе само цвете да цъфти
и да дочуваш плисък на вода ...

далеч да бъдеш от очите на съседите,
далеч от този свят безлик.
Но как ще отделиш покой за себе си -
когато цялата земя е В И К ...

НА КОРЕНИТЕ ВИСШИТЕ ЛЕЧЕБНИ СВОЙСТВА
Изучихме и здравето си скъпоценно
лекуваме и сме щастливи...
А колко неродени върхове
във канчето над огъня завират...

ЖИВОТА СИ ЖИВЕЕМ БЕЗ ДА РЕПЕТИРАМЕ
И ВСЕКИ МИГ Е ПРЕМИЕРА,
А ЗРИТЕЛИТЕ СМЕ САМИТЕ НИЕ.
И ВСЕ ОЧАКВАМЕ ДА РЪКОПЛЯСКАТ
РЪЦЕТЕ НИ, В ЮМРУЦИ СВИТИ...

ДЪРВАРЯТ СЪС ТРИОН И БРАДВА
прерязва вените на старото дърво...
Какъв е малък той край тоя ствол,
чиято смърт така го радва...
Дърварят с право върху ствола сяда,
цигара пали, бавно пуши
и дълго кръговете на дървото срича...
А край очите му, накуп събрани,
бръчките се смеят...

НАДБЯГВАНЕ
Аз съм коня, без стартов номер,
който връхлита на хиподрума.
Не е редно това безспорно,
безотговорно е като безумие...

Трясва изстрел, хукват конете.
Чувам дишане далече назад.
Странна искра под копитата свети,
пред очите ми - ревящият свят...

Зная ясно - ще съм пръв на финала,
но победителя е определен -
в това надбягване без номер не става
не залага никой на мен...

БЕЗСПИРНО...
До късни нощи със въпроси
ний в себе си пружината
на своите будилници навиваме...
А жадната за звън земя
ни чака...

ТОПЛО МЯСТО

Не можах да се свия на топло место,
не успях да спечеля пари, нито име.
Разпиляха се дните на моя живот,
Но останаха там, откъдето съм минал...

Срещу вятъра остър вървях и дочувах
присмехулния глас, ироничен и зъл -
на "тежащия камък на място" и се страхувах,
щом почнеше нагло да ми дава акъл...

Много хора край мен - за добро и за зло -
ще си спомнят, когато ме чуят и видят.
Аз не спрях с мисълта си на топло место,
но във топло сърце ако спра. Ще ми стигне...

ОЧАКВА ТЕ ВЕНЕЦА ТРЪНЕН,

щом с толкова огромно любопитство
надникваш надълбоко в себе си,
за да откриеш тайните
на майстора...

НА СВОЯ ДЕН СЪБИРАЙ
миговете уморени
и с тях подписвай
свойто име
върху пясъка
на
Времето...

НЕ СИ ПОНЯТЕН ЗА МНОЗИНА, НО ДАНО
НА СЕБЕ СИ ДА СИ ПОНЯТЕН,
за да достигнеш дъното на извора
и да извадиш с изранени шепи,
водата, със която се лекува всичко.
Дори неверието на Тома Апостола...

* * *
Така объркан от въпроси
с един поне можа ли да се справиш...
Че дълъг отговор е този ден.
Във който през страдания препускаш -
към най-жестокия си отговор...

ПРЕЗ ГОВОРИЛНЯТА НА МНОГО МЕЛНИЦИ
брашното на деня се мели.
Мливарят пълни белите чували
(а те все празни си остават).
Ще дойде някой ден със зърно
м ъ л ч а л и в е ц а,
за да насипе в я р а
във чувалите...

БУШУВА ГРОЗДОВИЯТ СОК ВЪВ БЪЧВАТА
по слънчевите нишки се завръща
отново при земята и при хората...
И омъдрял пристига вкъщи.
Така и ний след дълго връщане при корена
със мъдрост силна свойте мисли пълним...

И КОСМОСЪТ Е ЦИФЕРБЛАТ, ПО КОЙТО
звезди като стрелки се движат.
И в този тъй величествен часовник
нас също сред секундите ни има.
Но кой ли със ръце огромни
пружината на Космоса навива,
щом толкова отдавна могат
стрелките все да се въртят...

ТИ САМ РАЗБИРАШ СВОЯТА НИЩОЖНОСТ,
ти сам усещаш своето величие
и във борба със себе си напредваш,
за да разчупиш твърдата черупка,
за да прогониш жилавия червей,
за да населиш цялата Вселена...